неделя, 28 ноември 2021

Здравка Евтимова: Всеки атом успех коства изключително много труд


7994 преглеждания

Ако падна, ще е така красиво, че оня, който се стреми да ме обезглави, ще вземе да отреже собствената си глава, споделя писателката и преводач, председател на ПЕН център България, жената, която предпочита критиките пред потупване по рамото.

Здравка Евтимова е родена и живее в гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий" (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ. Редактор на българската секция на списание „Muse Apprentice Guild“ – Сан Диего, САЩ. Редактор за България на списание „Literature of the Avanteguard", специализирано за кратка проза, Великобритания. В България има публикувани стотици разкази. Издавана е в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Полша, Чехия, Словакия, Македония и Сърбия. Нейни разкази са четени по Би Би Си, Лондон. Автор е на романите „В студената ти сянка, лейди“, „На две крачки от мен“ (1999), „Линди“ (1999), „За теб, за мен“, „Четвъртък“ (2003), „Арката“ (2007), „В гръб“ (2010) „Една и съща река“ (2015), „Зелените очи на вятъра“ (2018). Носител на множество награди от цял свят. Превела е повече от 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, превежда произведения на български писатели на английски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд.

 

Коя е Здравка Евтимова, според Здравка Евтимова? 

Здравка Евтимова е човек, работил и преминал през трудности. Работила съм в Българската академия на науките. Три години съм била учител в Английската гимназия в Перник, в продължение на 20 години съм и преводач, редактор. Никога не е било лесно. Аз просто съм един от многото хора в България, които се борят с живота. Понякога успявам, понякога – не. Аз съм човек, който се радва на успехите на другите и обича да чува критика за нещата, които е направил и не са се харесали. За мен е по-ценно да чуя: „това, което направи, или това, което си написала, не ми харесва“. Помага ми да видя слабостите си и да работя върхи тях.

Не сте ли прекалено самокритична към себе си?

Не съм самокритична. Смятам, че откритата критика – лице в лице, е много по-безценна от едно потупване по рамото. Тези хора, които са ме критикували, впоследствие са ставали моите най-добри приятели. Защото този критичен поглед за мен е безценен. Откровеността е качество, което ценя над всичко. Стремя се да го култивирам и у себе си. 

Този страх от критика ли ни кара да се свиваме в своята "черупка" и,  сякаш, плахо да поглеждаме извън границите на България? 

Мисля си, че това затваряне е много временно явление. То е инстинкт за самосъхранение в тези трудни времена, а пандемията сякаш засили нещата. Но аз смятам, че това всъщност е подготовка за бъдещото ни отваряне към света – както буквално, така и преносно. Пандемията е като онзи момент, в който, когато преди човек да предприеме пътуване или започне нов проект му е необходимо време да осмисили какво точно иска да постигне и с кого точно да работи. Да прецени как е най-правилно, как е най-целесъобразно да постъпи. Според мен това е привидно затваряне. И е първата стъпка към ново пътешествие на българите отвъд границите – техните вътрешни и тези на външния свят. Категорично не съм съгласна, че това метафорично "затваряне" е защото сме свити и плахи. В България битува схващането, че ние сме последни във всичко добро и първи във всичко лошо. Това е в миналото. Познавам българи, които са показали, че могат да постигат високи резултати, където и да отидат по света. Те са художници, математици, физици, лекари. Хора, които са се доказали извън България, надвили са страха от това да преминат границата си и са победили. В нашия български национален характер страх от борбата, според мен, не съществува. Но за борбата си струва да се подготвиш добре. Смятам, че, ако говорим за слабости, това е една от големите. Хвърляме се в битки, без да сме подготвени, без да сме изяснили обстоятелствата, без да сме проучили и без да сме начертали пътя, за да излезем победители. Така сме и в отношението си за това "зад границата" – понякога се хвърляме на новото, атрактивното, без да сме готови за него. И когато срещнем трудности се отдръпваме – като малко дете, което се е опарило на печката, защото е посегнало, но преди да помисли. Това е безразсъдство. Овладяването му ще се превърне в двигател на победата. Зная, че можем да го направим. Така, както сме го правили през Възраждането. Не съм съгласна и когато някой говори, че българите сме плахи. Плахост у българите, поне тези, които аз познавам, не виждам. Може би, има страх от постоянния недоимък. И това е нещо от което почти всички ние страдаме. Но то в никакъв случай не ни спира да опитаме късмета си. Но той не е достатъчен. Нужно е едно важно качество, което, като че ли, сме загубили от Възраждането до днес. Необходима е почтеност. Тя е мост между упорството и амбицията, от една страна, и идеята, която човек иска да осъществи. Само с почтеност се успява истински.

Мислила ли сте някога да емигрирате? 

Многократно съм имала възможност, в различни страни по светa. Само в САЩ съм била 6 или 7 пъти, живяла съм там месеци наред и съм имала възможност да остана. Но аз се усещам истински щастлива тук, в България. Като повечето българи работя много и не съм във финансово благоденствие. Но в никакъв случай не бих оставила моята родина, за да отида на друго място. Живяла съм дълго време в Белгия, в Китай. Но ми се струва, че такова щастие да се събуждам с огромно желание да работя, да срещам хора, да пиша, да си присаждам дръвчетата, не съм усещала в други държави. За мен щастието е една пътека край Струма, където, без да мисля, ми идват разкази. Когато отида на дивото място на дядо ми Здравко до Радомир, имам чувството, че съм живяла 300 години. Такова чувство никое друго място не ми е дало – нито Лондон, нито Шанхай, нито Пекин, Брюксел или Париж. Макар че в тези градове да съм имала материално спокойствие.

Има ли такова нещо като "духовна емиграция"? 

Това е интересен въпрос. Защото и аз съм се питала къде духът може да емигрира, за да бъде свободен. Не съм намирала отговор за себе си. Много харесвам една поговорка, която казва, че духът става ковач на нещо красиво, когато кове живота, който е поставен между чука и наковалнята. Така че, ако има духовна емиграция, тя трябва да се случи в трудна ситуация. Само тогава тя ще даде изход и ще създаде нещо красиво. Това е мигът на духовната емиграция – превръщането на трудността в нещо, което кара хората да се вълнуват. То може да не е непременно радост. Може да бъде и нещо много тъжно. Но човекът е такъв – вълнуват го както тъгата, така и щастието, но по един много красив начин. 

Можем ли да кажем, че Вие сте "духовен емигрант"?

Не можем да кажем, че аз съм "духовен емигрант", защото още не съм успяла да създам този мост към красотата. Може би само в някои отделни случаи. Но човек може да твърди, че е постигнал нещо красиво,само когато то е осъзнато и е в полза на другите. Ако неговото постижение – на човека, независимо в коя област – изкуството, в ежедневния труд, в търговията, е създал нещо добро за хората, намалил е тяхната болка, смалил е страданието – само тогава може да се каже, че той е създал мост към красотата. Или че е създал една молекула красота. За себе си още не мога да кажа това.

Как станахте член на Лигата на писателите на Великобритания, област Йоркшър-Хамбърсайд? 

Имаше обява за публикуване на разкази с посочен период за получаване на ръкописи. Изпратих 3-4 разказа, които бяха публикувани в Йоркшър-Хамбърсайд и те ме поканиха да се присъединя към тях. Това беше добре, защото тъкмо публикуваха моя книга на английски език. Това членство няма финансово изражение, но е хубаво, че получаваш информация за литературни конкурси, литературни издания, където човек може да изпрати написаното от него.

Само английският език ли Ви свързва с Великобритания?

Не само английският език. Той е само средство, за да общуваш с хората. Моята връзка с Великобритания са хората, с които я свързвам. Моят английски издател Дейвид Макиоки е сред тях. Благодарение на неговите усилия мои  два разказа бяха пуснати по Би Би Си. Той публикуваше и мои разкази в различни литературни издания. Сега работи като мениджър в компания, която не е свързана с литературата. Но продължаваме да бъдем много добри приятели.В английската езикова гимназия в София Мерсия Макдермот беше моя преподавателка и аз имах възможността да се възхищавам и уча от тази влюбена в България англичанка. В момента държа в ръцете си книгата "Предсказанието" на моя прекрасен приятел Томас Маккартни, който ме беше поканил на писателска резиденция в Шотландия през юни, но поради Covid-19 този проект няма да се осъществи. Хората – те ме свързват с Великобритания.

Има ли магия на Острова?

Ако възможността да се реализираш чрез много труд може да се нарече магия, мисля, че във Великобритания не само съществува, а е навсякъде. Смятам, че всеки атом успех коства изключително много труд. Човек трябва да доказва качествата си в условията на изострена до болка конкуренция. Но конкуренцията, на която аз съм успяла да бъде свидетел във Великобритания, има и друга страна. Това високо качество изключително трудно се постига. Знам, че е много трудно, че понякога човек може да стигне до болест, ако е прекалено амбициозен. Но именно това е магията на Великобритания – уважението към усилията, които полагаш и желанието да използват качествата ти. В това е магията на тази държава. А, за да си истински реализиран, си струва всички емоции, безсънни нощи и упоритост.

Кой е любимият Ви спомен от Англия?

Спомням си, че, когато за първи път бях в Лондон, отидохме в Тауър, където Ан Болейн, една от съпругите на Хенри VIII, е била обезглавена. Бях истински впечатлена от историята, как е репетирала как да сложи главата си на ешафода, така че, когато я обезглавят, да падне красиво. Правила е репетиции как пада красиво, когато главата ѝ ще бъде откъсната от тялото. Това също много, много ми говори за силата на английския характер – да успееш да съхраниш и в смъртта красотата, да не се огънеш, да не се счупиш, да не се прекършиш. Това е един спомен, който винаги ще бъде с мен. И се стремя, когато падам на земята, или когато някой се стреми да ме обезглави, не физически, разбира се, ако може да не падна. Но ако падна ще е така красиво, че оня, който се стреми да ме обезглави, да вземе да отреже собствената си глава. 

Кое е любимото Ви място във Великобритания и защо? 

Обичам дивите брегове на Уелс. Разбира се, не е толкова красиво, колкото на моето място до Радомир. Но обичам местата, където не ходят много хора, където е страшно. Не зная защо, но страшното за мен не е такова, а е красиво. Това са едни безименни скалисти места. Не обичам нещо, което е прочуто с някаква слава – красива или мрачна. Просто колкото по-безлюдно, колкото по-пусто, толкова е по-добре за мен.  

Ако говорим за английската култура през Вашия поглед, какво бихме чули и видели? 

Обръщайки поглед към английската култура аз осъзнавам, че това, което истински ме впечатлява, е смелостта да се изправиш срещу авторитетите, срещу силата, срещу хората, които държат финансовите средства. Тази смелост да се опълчиш, да издигнеш неподчинението в култ, е сърцето на английската култура. Това ме привлича в нея – създаването, култивирането на силата на духа да не се пречупиш, когато те критикуват. След критика да излезеш с вдигната глава, не защото си ги победил, не защото си спечелил. А просто защото усещаш, живееш с чувството, че имаш право. Че, ако сега се прекършиш, означава да сложиш кръст на себе си, да плюеш собствения си образ. А големите английски литературни творци като Бърнард Шоу, този огромен мъдрец, като прекрасните английски разказвачи, не допускат да плюят на собствения си образ. При тях има пълен отказ от раболепие. Това за мен е същността на английската култура и затова, лично за мен, тя е толкова привлекателна. 

ПЕН-клуб (на английски: PEN International) е световна асоциация на писателите за насърчаване на приятелството и интелектуално сътрудничество между писателите навсякъде по света. Названието на клуба „ПЕН“ е абревиатура от английските думи „Poet” (поет), „Essayist” (есеист) и „Novelist” (романист), които образуват думата „PEN” (писалка).

Първият ПЕН-клуб е основан през 1921 г. в Лондон от Катрин Ейми Доусън Скот, с Джон Голсуърти като неин пръв председател. Сред първите членове са Джоузеф Конрад, Елизабет Крейг, Джордж Бърнард Шоу, и Хърбърт Уелс. Днес организацията ПЕН-клуб има автономни центрове в над 100 страни.

Какво е да си "в обувките" на Катрин Ейми Доусън Скот, която през 1921 създава ПЕН-клуб в Лондон?

Мога само да изкажа своето възхищение към Катрин Скот. Нейните усилия са били споделени от големия английски писател Джон Голсуърти. Зная, че гиганти на английската литература са се присъединили към ПЕН клуба. Така че да си "в нейните обувки" е било наистина смелост за онези години. В България през 1926 година проф. Иван Шишманов създава ПЕН клуб. Което показва, че усилията на една жена да насочи, да концентрира и фокусира таланта на една нация, могат да имат дългосрочни исторически последици и в други държави по целия свят. Сега в България ПЕН клубът е събрал към 40 много талантливи съвременни български автори, които, по мое мнение, биха изказали благодарност към визионерството на г-жа Скот, създала ПЕН клуб в Лондон, който след това прераства в международна организация ПЕН интернешънъл, на който българският ПЕН център е пълноправен член в момента. 

Имате ли самочувствието, че сте достоен председател на българския Пен център днес като вашите предшественици проф. Александър Балабанов, Дора Габе, проф. Богдан Филов, Анна Каменова, Леда Милева, Лиляна Стефанова, Богомил Нонев, Невена Стефанова, Георги Константинов, Бойко Ламбовски?

Честно казано осъзнавам, че е необходимо да работя много повече, за да съм достойна да се наредя сред тези имена. Миналата година ние в ПЕН център България насочихме работата си към две еднакви по значимост цели. Първата е да превърнем литературата в единствената световна обменна валута. Ние представяхме пред българската общественост книги, написани от членове на българския ПЕН център. Популяризирахме в България творби на известни писатели от цял свят. Направили сме общо 27 такива събития за една година. Другата ни важна цел е подпоматане на писатели, които са преследвани в собствените си страни заради произведенията, които са написали. Подкрепихме Станислав Асеев, който е от украински произход и беше арестуван от руските власти заради неговия протест срещу окупацията на Крим. Асеев беше освободен при размяната на личности между Русия и Украйна. Подкрепихме издател от Швеция, който е от китайски произход. Той също беше освободен. Категорично подкрепихме писателката Аслъ Ердоган, която бе заплашена от турски съд. Тя, разбира се, беше оправдана. Осъзнавам, че много повече трябва да се направи, за да се издигне профилът на ПЕН центъра в България. Може би е необходимо още по-здраво да работим в двете равностойни по тежест и значение посоки. Усещам, че още много трябва да направя и не мога да се изравня на този етап с тези наистина много достойни писатели, които са заемали длъжността председател на ПЕН клуб България. Клубът няма никакво финансиране от държавата. Ние събираме 30 лева членски внос, за да платим нашия внос към ПЕН Интернешънъл. Но, от друга страна, имаме много силна подкрепа от Столична библиотека и Столична община за нашите прояви. 

Мислите ли, че нещо би могло да обезцени българското слово и азбука?

Българската азбука не би могла да бъде обезценена от каквото и да. Тя е като общото кръвообръщение на всеки човек. Колкото е да е труден нашият правопис, колкото и хората да се смущават от пълния и непълен член, от правописните знаци, от запетаите, които масово липсват в текстовете, българската азбука е обединяващата брънка между нас – хората, родили се под българското слънце. Разбира се, всеки има право да се изразява както намери за добре. Но веки човек, който е живял в България, който се чувства българин, който е израснал с българския език и българската азбука, дълбоко в най-интимната част на своя дух, в най-тежките моменти от живота си, не може без обичта, без преклонението пред българската азбука. Всеки звук, всяка буква, изразяващи българската азбука, имат свещено измерение. Тя ни прави богати. Да се откажем от това богатство означава да се откажем от себе си.

Има ли смисъл от духовност днес? Не е ли празна от съдържание и смисъл дума? 

Самият въпрос, зададен по този начин, според мен ни води към един единствен отговор – Не! Без духовност човек не може да живее – където и да е, в която и да е държава. Както не може да живее без въздух, без вода и храна. Защото всички ние, като човешки същества, имаме нещо общо помежду си. Независимо дали сме милиардери или просяци, учени или работници в леярна, споделяме милиардите години човешка еволюция. Те, всъщност, са еволюция, която води до създаване на духовността. Без духовност не бихме били хора. Щяхме да сме чехълчета, зелена еуглена, гущерчета, лъвове, но няма да сме хора. Най-дълбокото измерение и най-верният индикатор, че едно същество е човек, е неговата духовност. Затова светът и човечеството са немислими без духовността. 

Реклама

Отговор на коментар

5 Коментара:

Коментар

Новини от Интервю