неделя, 28 ноември 2021

Васко Василев: Успехът е усещане за удовлетвореност и порив да се развиваш


9786 преглеждания


Васко Василев е роден на 14 октомври 1970 г. в София. Още от петгодишен има изпълнения пред публика, на седемгодишна възраст свири като солист на Българския камерен оркестър в Зала „България“, а на девет години записва със Софийската филхармония първата си дългосвиреща плоча. Едва десетгодишен получава Правителствена стипендия и заминава за Москва, където е приет в Централното музикално училище към Московската консерватория, след което Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в град Пловдив. В този период от седем години печели Международните конкурси „Жак Тибо“ в Париж, „Карл Флеш“ в Лондон и „Паганини“ в Италия.  През 1994 г. става най-младият концертмайстор на оркестъра към Кралската опера – Лондон, където редовно свири и като солист. Свирил е на концерти в 40 страни по целия свят и със световноизвестни изпълнители като Майкъл Джаксън, Мадона, Стинг, Пласидо Доминго, Лили Иванова и други. Свири с цигулка „Амати“, от която в света съществуват само десет екземпляра, на над триста години. Преподавател е в Лондон и Валенсия.

 

Какво не искате да се знае за Вас?

А сега де… ама то ще се окаже, че аз нямам тайни… или че се одобрявам прекалено много, но няма нещо, което да ме притеснява.

Свободен човек ли сте? 

Мисля, че мога да се определя като свободен човек… първо, защото това е една от най-висшите ценностти, който изповядвам и второ, защото имам право на избор какво да правя – къде и с кого да работя, къде да спра, с кого да бъда. Необходимостта ми от усещането за свобода я нося от дете, когато бягах от вкъщи, а сега ме предпазва от това да имам очаквания от ситуации и хора. Обичам свободата си и това ми помага да уважавам и свободата на близките си. 

Къде се чувствате „у дома“? 

Почти навсякъде се чувствам у дома… особено в хотел и когато концертната зала е на 10 минути от него. Истината е, че на път ми е най- „у дома“… Всичко, от което имам нужда, се събира в куфар, а в телефона ми са всички любими хора. С годините все повече установявам, че имам нужда от все по-малко вещи – тениски, дънки, кецове, цигулка, ай пад, куфар и телефон…

От малък живеете повече в чужбина, отколкото в България. Чувствал ли сте се чужденец?  

Никога не съм имал това усещане. Донякъде животът в Москва ми даде мащаб, защото там всичко е огромно, но музиката е езикът, на който винаги съм говорел – това буквално вдига всички граници. От малък се движа в чуждоезикова среда – от най-добрите ми приятели от Филиповци в покрайнините на Люлин до всичките ми колеги на сцената. Имам афинитет към езиците и винаги искам да мога да казвам основните неща на езика на страната, в която съм. Усещане, че съм чужденец понякога ме застига в България, защото не всеки път успявам да разбера манталитета – особено чуждо ми е черногледството и непрекъснатата критика на всички останали с особена неспособност за самокритичност… чувството, че все някой трябва да ни е виновен – мисля, че това е някаква форма на разглезеност и опит да си спестиш отговорността, че много повече неща зависят от теб и от собствените ти избори, трудолюбие и цели. 

Каква част от живота Ви е Лондон? Имате ли си любимо място в града и какво Ви носи то? 

Лондон за мен е Кралската опера. Обичам града и особено възможности, които имам за работа с изключителни професионалисти в сферата на музиката и изкуството като цяло. Обичам ресторантите. Обичам толерантността на Лондон. Обичам това, че не всички се познават и са роднини и в повечето случаи всичко зависи от собствените ти възможности. 

Концертмайстор сте на Кралската опера в Лондон от 1994 година. Ако искате да ме впечатлите, какво ще ми покажете от нея?  

Ще Ви поканя на спектакъл. Атмосферата в сградата е кодирала всичко, което трябва да усетите, за да разберете колко специално място е. Разбира се, това е от гледна точка на публиката. От моя гледна точка това е жив организъм, с огромен фокус на изключително талантливи хора от цялото земно кълбо, които са посветили живота си на изкуството, заедно с една огромна армия от технически екип и мениджмънт, които работят в пълен синхрон. 

Ако можехте да избирате, като кой английски литературен герой бихте искали да изживеете живота си?  

Питър Пан

Трудно ли е да си музикант? 

Нищо не е трудно, ако е твой избор. От друга страна, и нищо не е лесно, защото пък в противен случай, не би било интересно. За мен да съм музикант, особено инструменталист, е привилегия и предизвикателство – мога да работя навсякъде, защото в изкуството ми няма думи, но при извънредната ситуация сега се оказа, че може да бъде и трудно, защото потребността от изкуство отпада доста бързо при заплаха на сигурността и стандарта на живот на хората.

На 7 години свирите под диригенстството на Дина Шнайдерман, която 80- те години на 20 век емигрира със съпруга си, проф. Камиларов в Швеция и са обявени от режима за „невъзращенци“. Говорил ли сте си с нея, за емигрантството ? Не е ли то бягство от проблемите? 

Темата за емигрантството е всъщност сбор от лични истории – всяка е индивидуална по някакъв начин, защото е смесица между избор и принуда… Аз лично съм имал късмета да се родя във време, в което бях забелязан и подкрепен от Людмила Живкова, която ме изпрати да уча в Москва, заедно с родителите ми. След това, във Франция и Англия никога не съм се чувствал емигрант, защото въпреки трудностите, моята причина да съм там беше музиката. Знаех, че трябва да намеря най-подходящите за мен професори по цигулка и местоположението беше на втори план. И сега е така – аз съм там, където мога да работя. 

Има толкова изявени и талантливи българи по света, а сякаш българите в България не могат да се идентифицират с тях. Какво е Вашето обяснение за това?

Може би не е само българска склонност това… основна характеристика на таланта е, че няма възраст, няма пол, до голяма степен няма и националност. Това от една страна, а от друга – мащабите… мисленето в мащаб, който започва или свърша в границите на една страна, винаги е вредно. Не казвам, че не трябва да помниш от къде си тръгнал, но това, което имаш да направиш не може да седи в подчинение. Комбинацията между талант, усилия и труд, който води до успех, е относителна величина, и когато се постигне у повечето хора виждам само уравнение с някаква материална страна – стандарт на живот, пари, т.н. Успехът е всъщност усещане за удовлетвореност и порив да се развиваш. 

Казват, че очите са огледало на човешката душа? Ако сега вземете едно огледало и погледнете в очите си, какво виждате?

Усмихнат човек. Хората, които обичам, са здрави. След малко влизам в репетиция за концерт на сцената на Кралската опера. Предстои ми пътуване по работа. Чувствам се добре. А иначе скоро видях коментар на някого под моя снимка в социалните мрежи, че съм остарял – ей това не го виждам (смее се).

„И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най–голяма от тях е любовта…“ се казва в Библията. Къде намирате Вашите вяра, надежда и любов?

Семейството, приятелите ми, колегите ми, хората в залите, дошли на концерт. Това е моят кръг на щастието и съм истински благодарен, че мога да живея точно такъв живот.

 

 

фото кредит: Костадин Кръстев-Коко

Реклама

Отговор на коментар

9 Коментара:

Коментар

Новини от Интервю