неделя, 28 ноември 2021

Камелия Тодорова: Великобритания е най-голямото ми приключение


8669 преглеждания

 

Камелия Тодорова е един от най-добре познатите български изпълнители, успели да популяризират джаз музиката в България. Майка ѝ e хорова певица, а баща ѝ почитател на джаза. Tя израства сред голяма колекция от записи в семейство, в което музиката е важна част от живота. Започва да пее публично по време на първите си изяви на сцена като актриса с експерименталната театрална трупа 4+4 на режисьора Николай Георгиев. По-късно, през 1976 г., учи пеене в Националната музикална академия в София, където среща бъдещите си ментори и колеги. Скоро след това започва да работи с някои от най-известните български джаз музиканти, между които Людмил Георгиев, Симеон Щерев, Марио Станчев, Теодосий Стойков и Петър Славов. Първият ѝ голям успех идва с дебюта ѝ през 1978 г. на втория Годишен джаз ревю фестивал в София, който по това време е един от водещите фестивали за импровизирана музика на изток от Желязната завеса.

Какво те свързва с Великобритания?

Една история, която не съм разказвала често, може да даде отговор на въпроса ти. От малка баща ми ме водеше да гледам кино в малкия салон на БИАД. Тогава в него влизаха с карти само кинодейци. Често гледахме европейско и американско кино – нещо немислимо за онова време. Харесвах английските филми и много ги обичах заради онзи особен дух в тях – техния изтънчен аристократизъм, хумора. Харесвах точността, възпитанието, ако щеш, езика, мелодията му.  Когато бях на 13 години, казах на баща ми – не искам да уча повече френски, сега ще уча английски и край! Зачеркнах френския. Веднъж гледахме филма The Go-Between на Джоузеф Лоузи с Джулия Кристи и като излязох от киното казах: „Татко, къщата от филма си я спомням, аз съм живяла в нея”. Какво да ти кажа – съдба…

Ключов момент в кариерата на Камелия Тодорова е участието ѝ на фестивала Златният Орфей през 1980 г. – най-престижния конкурс за популярна музика в Източна Европа, където тя печели Голямата награда за изпълнител, както и Специалната награда на критиката.През 1980 г. Камелия Тодорова продължава кариерата си като актриса и участва в няколко популярни български филма. През 1981 г. играе главна роля в „Търновската царица“, ,,Прилив на нежност“  и ,,Бон шанс инспекторе“, считани днес за класика на българското кино.

През 1983 г. отива на турне в Гърция и не се връща в България. Подписва договор с Virgin Records Germany като Кеми Тодоров и издава два сингъла – Bursting at the Seams (1985 г.), продуциран от Роджър Тейлър от Queen, и нейната версия на класическото парче на Арeта Франклин Chain of Fools (1986 г.)

Колко „Лондонски“ периода имаш в живота си?

Мога да кажа, че са два. Първият беше, когато избягах от България. Беше през септември 1983 година, а през декември вече бях в Лондон. Тогава отидох с мъжа ми. Аз още бях с италианския паспорт, с който успях да мина на запад. Дойдох, за да се запозная с Лондон. Беше любов от пръв поглед. Обиколихме всички известни клубове, популярни места и исторически забележителности. Разбира се, използвахме времето, за да създам професионални контакти. Имахме демо на песен и тръгнахме да търсим композитори и песни. Можеш да си представиш колко различен беше тогава светът – нямаше компютри, интернет и гугъл. Просто живеехме друг живот, който е непознат за младите сега. Тогава в Лондон все още имаше англичани (смее се). Имах късмета да започна да работя с агент, който работеше за артисти като Куин, Бийтълс, Бой Джордж, Крис Риа, Фил Колинс. И аз сред тях…

 Как звездата от България се почувства в този непознат, нов свят?

Първоначално бях малко предпазлива и стресната. Но истината е, че усещането беше като да те пуснат, както казват, в „Ice cold water“. Ние му казваме „в дълбоки води“. Никой не се интересува каква си била там. Ти трябва да започнеш от нула и да се докажеш. Но аз се справях. Ставах симпатична на всички, а не съм кокетка – никога не съм се възприемала като такава. Но никой не ме приемаше като емигрант или с пренебрежение. А и имах късмета агентът ми да ми осигури възможност да ме интервюират най-добрите журналисти по онова време. А и историята ми беше интересна – и като артист, и в личен план. Беше пикантно, защото, все пак, идвах от социалистическа държава зад Желязната завеса. Бях избягала през Гърция, като във филм. 

Казваш, че не кокетничиш, но е достатъчно човек да види очите ти на живо и може да си обясни въздействието им. Колко ти помогнаха сините очи?

Първо ми помогна гласът ми. Не очите, а гласът ми.  Всички знаят историята за Фреди Меркюри и коментара му за тях, но истината е, че Queen първо чуха мой запис, а едва след това се запознах с тях. Аз им изпратих касета – тогава се изпращаха касети. Ако си ги  спомняш… Получих писмо, че много им харесват гласът ми и посоката, в която работя, а песента им допада. Пишеха също, че не могат да ме категоризират в определен стил, но това, което правя, е хубава музика.

В началото на деветдесетте години животът се променя, както за Източна Европа, така и за Камелия – приключват както комунистическият режим, така и бракът ѝ. Тя се връща в България и издава албума „2 Souls in 1“ (1992 г.) През 1994 г. издава албума „Настроение“ компилация от емблематични за нея български песни от края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. През 1998 г. съосновава и участва в първото издание на Международния джаз фестивал в Банско. Следват албумите „Pearls“ (2001 г.), „Pleasure“ (2002 г.) и „Feels Like…“ (2006 г.)

Кой е вторият ти „Лондонски“ период?

През 2003 г. се върнах във Великобритания с желанието да си намеря работа и да остана за постоянно. Тъй като дъщеря ми вече живееше там, следваше и аз реших, че мога да опитам шанса си още веднъж, а и да бъда близо до нея. Останах 11 месеца. По това време България не беше част от Европейския съюз и аз веднага задвижих процедурите, за да уредя статута си. Намерих си работа още на третия ден след като пристигнах. Започнах да пея в клуб, където се свири джаз, след което станах член на Съюза на джаз музикантите. 11 месеца чаках отговор на подадената молба за статут от Home office (Вътрешното министерство), но не дочаках. Реших да се прибера в България, за да участвам на джаз фестивала в Банско. Когато се върнах на границата ми създадоха проблем. Дадоха ми 10 дни, за да напусна Великобритания и аз се върнах. Така приключи вторият ми ,,Лондонски“ период. Но бях щастлива, защото бях с дъщеря ми Мириам, която завърши музикален мениджмънт. Живеехме заедно в една къща в Нотинг хил, деляхме всекидневната с дъщерята на хазяйката, а ние имахме спални на втория етаж на къщата. Обичам Нотинг хил и неговия уникален артистичен дух.

 

Сред наградите, които получава в последните години, са Почетна грамота и орден за изключителeн принос в областта на българската култура от Министерство на културата на Република България (2011 г.), първата статуетка за ,,БГ Вдъхновение на БГ Радио – символ на изключителен принос и пример за всеотдайност към българската музика (2014 г.), както и „Кристална лира в катерорията „Джаз“ за поредица от съвместни изяви със Софийската филхармония, Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ с диригент Славил Димитров, Михаил Йосифов и Бразз Асоциация Комбо (2016 г.) През последните 15 години години е преподавател в Нов български университет.

Може ли да се прави паралел между бягството от реалността в България тогава и бягството от реалността сега?

Не, нямат нищо общо. Защото целият свят се промени, не само България. Сега причините за миграция са други. Ако преди бяха политически, сега са икономически. Когато аз избягах, избягах от затворен лагер, а не от свободна и демократична държава. След 90-а година нещата се обърнаха. И вече да кажеш, че си емигрант, няма същата стойност. От опит мога да кажа, че едно е да кажеш – „аз бях емигрант“ по социалистическо време, и друго е сега. 

Имаше ли промяна в отношението към теб като емигрант между първия и втория ти период в Лондон? 

Истината е, че бяха  много подозрителни. Но не ги виня. Когато си част от един народ, винаги те слагат е общия кюп. Казваш „аз съм българка“ и веднага се сещаха за атентата срещу папата. Но след като пообщуваш с тях, нещата се променят – особено ако говориш езика им. А аз говорех, вярно с грешки, и в един такъв старомоден стил, но английският ми им беше симпатичен. Сега мога да кажа, че говоря английски, който е по-близък до американския, но тогава беше различно. 20 години по-късно, през 2003, нещата се засилиха в негативна посока. Ако ме питаш какво промени отношението към чужденците в Англия, това е, че масово нахлуха на Острова. И трябва да ти кажа, колкото и грозно да прозвучи, че в повечето случаи това бяха невъзпитани и нахални хора. Ето това не харесвам, Защото това промени отношението на англичаните, промени Лондон, промени много и Великобритания. Засили също и подозрителността на британците към чужденците и доведе до Брекзит, който аз не разбирам.

Каза какво не харесваш, а какво харесваш в Лондон?

Много харесвам маниера на живот, харесвам архитектурата на англичаните, харесва ми зеленината, парковете, старите къщи, музеи, църкви… всичко. Много харесвам и вътрешността на страната. Обикаляла съм много. Нещото, което най много ме е обогатявало е културният живот и разнообразието от най-различни стилове и жанрове изкуства.

Какво би казала на млад човек, който сега иска да тръгне да си търси късмета в чужбина?

Бих го посъветвала да реши какво иска да прави. И по-скоро да се замисли кой е той. Защото, ако ти не си наясно кой си, какво искаш и как да го постигнеш, ще се провалиш. Трябва да си готов на всякаква саможертва, защото отиваш в един свят, който е доста различен, a ти в повечето случаи си „господин никой“. И трябва да намериш най-прекия и бърз начин да осъзнаеш къде си. Задължително трябва да разбереш как функционира социалната система, как можеш да се приобщиш. Но, за да го направиш, трябва да си уредил всички тези дребни детайли. А в Англия това са банковата сметка, иншурънс номер, за да работиш. И, когато си уредил тези дребни, но много важни подробности, идва моментът да отвориш сетивата си за културата на тази държава и да се интегрираш в обществото. Това отнема време, но човек трябва да е зареден с търпение. Хубавите неща стават бавно!

Мислиш ли, че българите допускат грешка, като се капсулират в своята общност. Събират се само с българи, пазаруват само от български магазини?

Аз нямам нищо против да има български магазини. В цял свят има всякакви – турски, гръцки, индийски, ако щеш… Но, ако искаш да живееш на запад и да изграждаш живота си, трябва да приемаш средата и условията, при които си отишъл там. Да приемат промяната, а не да си живеят с носталгията за България! За какво си отишъл в Англия? Да спестяваш едни пари? Не мисля, че това е смисълът. Да, важно е, но не е всичко! Изобщо, ние трябва да се научим и като общество в България, да бъдем по-социални и съпричастни. На запад го има – може да е лицемерно понякога, но го има!

Има ли шанс хората, които са били навън, да променят нещата, когато се върнат в България?

За съжаление младите хора не се връщат в България. Връщат се хора, които са прекратили активно да работят. Но аз не смятам, че те могат да направят нещо за промяната или за България. Аз не познавам млади хора, които са се върнали. Вероятно има, просто аз не познавам, въпреки че общувам много със студентите в Нов български университет, където преподавам вече толкова години.  Всички, които познавам и са заминали навън, успяха да си намерят хубава работа там и не искат да се върнат. Не искам да звучи като присъда, но това е ясен сигнал, че нещата в България не са добри и младите хора не виждат смисъл да правят опити да се реализират тук, а това е жалко за страната ни. 

Има ли нещо, за което съжаляваш, че не ти се е случило?

Не. Но ще ти призная – не питая много топло чувство към вътрешното министерство на Великобритания (смее се). Защото, ако не беше то, животът ми щеше да бъде друг. Но не съжалявам. Аз съм щастлива с това, което имам – с децата си, с музиката, която представям и интерпретирам, със студентите си, малкото истински приятели. Животът ми има смисъл.

Реклама

Отговор на коментар

2 Коментара:

Коментар

Новини от Интервю