неделя, 28 ноември 2021

Йорданка Велкова: Езикът ни определя като българи


10959 преглеждания

Йорданка Велкова е лектор по български език, литература и култура в University College London и гл. ас. д-р във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“.Пристига в Лондон през 2014 година, след като печели конкурс за лектори по български език, литература и култура на Министерството на образованието и науката. Преди да замине за Лондон, преподава в Софийския университет, като и до ден днешен е част от академичния състав на любимата ѝ „Алма Матер“. Съавтор е на учебници и помагала за изучаването на български език като чужд. През 2018 година печели наградата на студентите на UCL за най-вдъхновяващ преподавател.

 

Кое Ви вдъхновява в работата?

Студентите най-много ме вдъхновяват. Собствената ми любов към езика, към литературата. Много ме вдъхновява нашата култура. И когато срещу теб са едни живи лица и очи, които участват динамично в работата ти, в часа, е много мотивиращо. Но най-вдъхновяващ е интересът на студентите. Най-удовлетворяващото чувство е, когато виждам, че съм вдъхновила някого.

Кой е моментът, в който си казвате „този човек е запален по българския език и култура“?

Има едно любопитство, което изразяват очите, и което сега, за съжаление, трудно улавяме през зуум или тиймс онлайн връзката. Това е любопитството, за което не са нужни думи, то е когато ме питат. Когато вдъхновено започваме часа и ги питам „имате ли въпроси“ и те „О, да, аз вчера проверих тази дума, може ли да ми кажете? Аз вчера разбрах за кукерите повече, отколкото ни разказахте. У дома всички гледахме „Сляпата Вайша“. Това са моментни неща, но много емоционални, те откриват другите мотиви, заради които са записали да изучават български език. 

Кое е нещото, с което се гордеете пред чужденците? Кое е това, което Ви кара да се чувствате горда българка? 

Езикът е най-голямата причина да се самоопределям като българка. И любовта ми към езика е онова, с което се гордея. Просто езикът е голяма част от това, което съм аз. Гордостта ми като българка е свързана с красиви планини, с морета, с хората, с това, че сме много емоционални и едни такива характери, чешити. Когато видиш някой българин, знаеш той какво мисли. Той е тук (показва лицето си) – всичко е на лицето. И не си казваш „той сега какво ли си мислеше“, както е в Англия, например. Българите сме много откровени, в повечето случаи, много емоционални. И тази емоционалност студентите много лесно я виждат. Много често казват „вие сте много открити“.

А разбираем ли е българският език? 

Те казват „не знам за какво си говорят, но сигурно е много интересно“, защото всички им изглеждат много разпалени. Разбират ни, но трябва да им се говори бавно. А повечето българи не сме свикнали  когато срещнем чужденец да  адаптираме темпа на речта си и да говорим по-бавно. Случвало ми се е студенти, които са на посещение по Еразъм в Софийския университет, да ми пишат от маршрутка в София и да ме питат как да кажат на шофьора, че искат да слязат, защото той не ги разбра, ако е някой с малко по-тежък акцент. И казват „Хубаво, аз ще питам шофьора, но как ще го разбера, защото той говори на скороговорки?“ Трудно им е да ни разбират, но с повече усилия и това е възможно. 

Ако погледнете метафорично на въпроса - Разбират ли ни, когато говорим ние българите тук?

Винаги зависи от това кой ни чете, кой ни слуша, кой ни гледа. Метафорично погледнато, мисля че, ни разбират, но и не ни разбират. Разбират, че сме различни. Много често в положителен смисъл. Най-много ни разбират, че сме много запалени на тема българско. Моите студенти общуват с българи, които живеят тук в Лондон или на различни места в Англия или по света. И те казват „Ама българите много говорите за традиции, за култура“. Ние, казват, нямаме такива традиции. Докато вие много обичате онова, което ви кара да се чувствате българи. Моя студентка направи проучване като част от дипломната си работа. То беше за идентификацията, за това кое кара българите да се самоопределят като българи. И това беше езикът. Нейната анкета беше свързана с хора, които живеят в Лондон. Както и такива, които живеят в България. И в двата случая на самоопределянето ни най-много повлия фактът, че говорим български език. И тя беше много впечатлена. 

Колко студенти сте обучила на български език?

О, не зная като бройка, но достатъчно запалени, вдъхновени студенти, които, когато пишат есе за Ботев казват „ние, българите“. Има такива хубави, емоционални моменти.

А кой е най-хубавият емоционален момент, свързан с тези 7 години тук?

Най-силният емоционален момент беше наградата, която получих - за най-вдъхновяващ преподавател. За мен беше голямo вълнениe, голяма радост и беше много неочаквано. Не защото не вярвам в себе си, а защото си мислех, че количественият показател – броя на гласове, играе роля. Това беше голямо вълнение. Много силна емоция. 

 

Силна емоция изпитах точно преди първото затваряне в Лондон – имаше празненство по случай 3 март в посолството, в което участваха гвардейци. Тогава бях със студенти. Всъщност, това е последното ни събиране с тях и с други българи, за някакво тържество. Тогава гвардейците пяха много хубави народни песни, песни от моя Пиринския край – и това беше много силна емоция. Толкова пъти съм слушала песни, посещавала съм различни събития тук, но това беше много силен момент, силна емоция. Може би, защото видях, че и студентите ми до мен се вълнуват и казват „много хубав е българският фолклор. Друго е, когато не го гледаш като клипче в ютюб, а го слушаш наживо“.

По какъв начин Брекзит промени живота за Вас?

На лично ниво... не зная, ще видим как ще се промени животът. Със сигурност на академично ниво ще се промени, тъй като, знаете, ще има промени, свързани с таксите на студентите, със статута за местни студенти и тези, които идват от Европейския съюз. Моят личен живот е много свързан с работата ми. Аз много преживявам всичко, което работя и контактът със студентите ми. Така че… Не знам, ще видим как ще се промени животът ми. Мисля, че контактът с хората ще стане по-различен в една или друга степен. Защото хората няма да могат толкова лесно да пътуват. Ако досега непрекъснато сме си разказвали истории за пътешествия, сега, може би, те ще намалеят. 

Коментирала ли сте го със студенти? Те как приемат Брекзит? 

Гледат през погледа на кирилицата. Спомням си много силно емоцията, която преживях първия път, когато написахме „Брекзит“ на кирилица, на български език. Един студент каза „Не, не искам да видя Брекзит, написано на кирилица“. Хората, и въобще студентите, които изучават език, не са много „за“ напускането на Великобритания и не реагират положително. Но аз избягвам да обсъждам тази тема с тях, защото тук е много деликатно да се говори за религия, за политика и така нататък. Общо взето, карам ги да се чувстват свободни да говорят по тази тема.  Разбира се, ние сме говорили за Брекзит като част от темите, които обсъждаме по време на час. Чели сме статии, като се старем да покриваме и двете гледни точки. Чисто като езиков материал, който те трябва да превеждат и сме дискутирали „Какво мислите и какво съответно е мнението ви?“ Със сигурност Брекзит притеснява студентите по език. Хубавото в UCL е това, че когато си студент по език, имаш една година задължително в чуждестранен университет. Това е така наречената година в чужбина. И засега UCL има прекрасни договорни отношения с много университети по света. Имаме много летни училища. Например, имаме летни училища в Софийския университет, във Велико Търново и аз изключително много се надявам студентите да могат да пътуват. Тях това ги притеснява –дали ще могат да пътуват, как ще се уредят тези отношения в посока пътуване.

Всеки има някакъв личен мотив, който го води до това да напусне пределите на Родината. Да търси нещо. И то е много различно при всеки. Мислите ли, че си заслужават трудностите, с които ще се сблъскват българите сега, след близо 13-годишно лесно придвижване между границите?

Мисля, че си заслужава да преследваш целите си. И да преминаваш през трудности, за да ги осъществиш. Ако много силно искаш да учиш във Великобритания, ще направиш всички необходими стъпки за това. Ако много искаш да работиш точно в Англия, във Великобритания, ако това е твоята мечта, не би трябвало да те спрат тези ограничения. Не мисля, че и досега е било много лесно във Великобритания. Животът в чужбина винаги е труден - далеч от уюта на дома, от комфорта на семейството, приятелите.

Ако трябва да обрисувате бъдещето – как звучи?

Много ще е оптимистично, ако го обрисувам с най-красивите български думи. Защото за мен една от най-красивите български думи са „щастие“, „щастлив“, „бодрост“, „виделина“ и „песен“. Не съм сигурна дали емоционалният, работният, образователният контекст, ежедневието на хората след Брекзит ще се впишат в тези думи. Но е хубаво да бъдем оптимисти. Така ми се иска да бъдем.

Хубаво нещо ли е промяната? Как ще се отрази Брекзит – към по-хубаво или към по-лошо?

Мисля, че няма да се отрази много положително. Първо, заради това, че в Лондон, и въобще във Великобритания, винаги толерантността, гостоприемството към хора от всякакви държави е било водещо. Ако щете, и за тяхната икономика, разбира се. Така че Брекзит е едно послание към хората, които не сме граждани на Великобритания. Едва ли не „Не знаем дали вече сте добре дошли“. Това е на първично, емоционално ниво. И си мисля, че от гледна точка на движение на хора, стоки и капитали, няма да бъде положително. Докато в академичен план съм оптимист. При това голям. Сега ще ви кажа защо. Надявам се, че сега студентите ще могат да получат някакво финансиране, стипендии по някакви допълнителни споразумения. Защото, както знаете, техните такси вече ще бъдат двойни. Но, ето, например, студентите от Азия винаги са плащали двойни такси, винаги са кандидатствали за виза. При тях проблемите са били много – трудности, за да дойдат да учат тук, но това не ги е спирало. Никога. Броят на азиатските студенти всяка година се увеличава. Затова съм оптимист. Защото имаме такъв пример.  И си мисля, че е хубаво в работата си човек да има оптимизъм.

Но това излизане, ако приемем, че то е фактическо излизане, пречи ли Ви по някакъв начин да се чувствате европеец? 

На мен лично не. Аз съм гражданин на България. За радост, ние можем да пътуваме навсякъде в Европа. И не само в Европа. Имаме доста облекчен визов режим. Но на хората, с които работя, ще им се отрази много. Това неминуемо рефлектира върху собственото ми настроение. Например, ако сега с колеги решим през уикенда да пътуваме някъде, както допреди пандемията и преди Брекзит това беше възможно. Можехме спонтанно да решим и в събота и неделя  даотидем до Амстердам, например. Сега вече не знаем дали това ще бъде толкова лесно. От тази гледна точка Брекзит ще се отрази и на мен.   

Смятате ли, че британците се промениха след Брекзит?

Мисля, че британците, с които аз съм общувала и които откровено говорят за това,  имаха възможност да оценят по-силно това, което са загубили. И това, което са си мислели, че е даденост. Възможността да пътуват и така свободно да планират бъдещето си занапред. Мисля, че оцениха това повече от всякога. Имам колежка от университета, която е българка по майчина линия, а по бащина е американка, израснала е в Русия, след това заминава за Америка. Мъжът ѝ е швейцарец и в момента тя ще кандидатства за българско гражданство, защото, както сама казва „не сме европейци вече“, няма по никакъв начин паспорт, който да е валиден европейски, така да се каже.  

Има ли нещо, което искаште да кажете, а не Ви попитах?

Искам да кажа, че заслужава да бъде проучена по-дълбоко гледната точка на хората, които учат български език, към България. Чужденците ни виждат по интересен начин. Онези от тях, които ни виждат през езика, през литературата и културата, ни виждат много по-светло, отколкото тези, които идват в България просто на туризъм. Искам да кажа, че любопитството към това как ни виждат другите, е вдъхновение. И за мен това е било голямо вдъхновение в работата. Аз съм променяла начина, по който се отнасям към часа, към литературно произведение. И тук се сещам за нещо. Отношението, което имам към баба Илийца, вече е много лично, не само професионално. Докато учихме Иван Вазов и четяхме „Една българка“, аз им казах „Хайде сега да си представим как изглежда баба Илийца!“. Написахме няколко ключови думи. И преводът на английски така ги е подтикнал, че един от учениците ми казо „Ау, тя изглежда като Вас!“ Не бяхме стигнали до частта, че е 60-годишна. Беше просто ,,висока, кокалеста…” А аз го почувствах като комплимент – заради начина, по който  ми го каза. Разсмях се и казах „Добре, поне не съм Бай Ганьо“. И така, баба Илийца вече понякога я виждам в огледалото. Така се променят нещата. 

 

Реклама

Отговор на коментар

0 Коментара:

Коментар

Новини от Интервю