неделя, 28 ноември 2021

Eвгений Дайнов: България е гробище на неслучили се неща


6186 преглеждания

Евгений Дайнов е роден на 11 май 1958 година в Пловдив. Неговият баща, Александър Дайнов е постоянен кореспондент на вестник Работническо дело“ в Москва (1961–1965) и Лондон (1971–1977). Средното си образование Дайнов получава във Форест Хил Скуул в Лондон, където основава първата си рок група „Луус чейндж“. През 1976 година, благодарение на стипендия от Inner London Education Authority, постъпва в колежа Корпъс Кристи на университета в Оксфорд, който завършва три години по-късно с първокласна диплома по „Нова история“. През 1984 година получава научна степен „кандидат на историческите науки“ с дисертация „Френската комунистическа партия и проблемът за политическите съюзи (1972-1981 г.)“. От март 1985 година е асистент в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, а през учебната 1985–1986 е гост-преподавател в колежа „Св. Антони“ на Оксфордския университет. Специализира в Париж под ръководството на професор Ален Лансло. Професор по политически науки в Нов български университет, организатор на рок фестивал в село Миндя. Има рок-група „Магистри“. 

Какво е връзката Ви с Великобритания?

През 68-а година се събудих в България. Беше заради „Бийтълс“. Осъзнах, че има едни интересни хора и аз искам да бъда като тях. След години живях там и се интегрирах в културата им. Живея в село Миндя, но като културен субект аз съм англичанин. Великобритания е културният ми референт, мисля с английски звуци, образи и мисли, повече отколкото с български. България ми е уютна като дом, като махала, а Англия – като цивилизация.

Искате да кажете, че първият Ви съзнателен спомен от България е свързан с рокендрол? 

Това е моментът на събуждането. В детството на всеки човек идва момент, в който изведнъж стигаш до извода, че току-що си отворил очи. Виждаш за пръв път. Това ми се случи когато чух „Бийтълс“ за първи път и видях битници по софийските кафенета „Бразилия“ и „Млекото“. Така че това просветление ми дойде в България. 

 А кой е първият Ви спомен от Великобритания?

Спомням си как пристигаме през 1971 година и си купуваме телевизор. С баща ми го носим вкъщи. Първото нещо, което чух, когато включихме британския си телевизор, бяха британски новини. 

Като какъв се чувствате – като сина на кореспондента на „Работническо дело“ или като син шаман? 

Това със синия шаман ми го лепнаха в края на 90-те години. Знаете ли – чувствам се като човек, който прави китарни сола, като „giutar hero“.

Удобно се измъквате… Въпросът ми е свързан с това, че не сте еднозначно приемана личност? Мнозина казват, че сте имал шанс заради баща си. Много малко българи в онези години могат да се похвалят, че са завършили Оксфорд. И Ви обвиняват, че сте сменил убежденията си и сте се превърнал в идеолог на синята идея и син шаман.

Вижте, сега  в най-ново време, много хора ме обвиняват, че съм с комунистически бекграунд и трябва първо да се освободя от привилегиите и тогава да говоря с тях. Тези обвинения са отвсякъде. За да може някой да ме обвинява, че съм си сменил убежденията, някъде трябва да има доказателства, че съм бил привърженик на комунистическата идеология и на БКП. Досега такива доказателства няма, защото не съм бил. Но истината е, че животът ти дава възможности.

В случая безспорно беше възможност това, че баща ми е изпратен кореспондент в Лондон и аз, като негов невръстен син, го последвах с цялото ни семейство. Въпросът е какво човек прави с тази възможност. Естествено, че без баща ми нямаше да се получи. Но ще ти кажа каква беше практиката в онези времена. Практика, която аз наруших. Не се подчиних. Дипломати и служители, които са прекарали определено време на Запад и децата им в училище се смятаха за опасно увредени от западното влияние, трябваше при навършване на 18 години да заминат да учат в Москва, за да изтрият срама, че са израснали на запад. Да се покажат като активни членове на БКП или Държавna сигурност, за да могат да имат кариера. Аз реших, че няма да направя нищо подобно. Кандидатствах и бях приет да уча в Оксфорд. Драматично задълбочавайки своята неблагонадеждност в очите на партията и ДС. Грабнах тази възможност и не се подчиних да отида в Москва и да изтривам… Какво да изтрия  че съм имал училищна рок група...?

Нас – българите, страх ли ни е да използваме възможностите, които животът ни поднася? Или не сме научени?

То си е за страх. Представяте ли си  неотивайки в Москва, а в Оксфорд, аз никога няма да имам кариера в България. Няма да ми признаят дипломата. Общо взето така беше. Признаха ми дипломата от Оксфорд, но с изричната забрана да преподавам на територията на Народна република България. Въпреки това 6 години бях асистент в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Но то не стана случайно. Оксфордската диплома е един дебел пергамент от една страница, малко по-голяма е от формат А4. Когато се прибрах, на едно листче, залепено с канцеларско лепило, написаха  признавам дипломата, но без правото да преподава на територията на НРБ. Откъснах това листче и го изгорих. И никой никога не се сети да ме пита какво стана с него. Така, общо взето, успях да излъжа системата. Междувременно 4 пъти отказах да стана член на БКП, така че никога не ми се е налагало да се отказвам от нещо, към което никога не съм принадлежал. Но се случи друго  баща ми го отнесе. На партийно събитие през 1990 година, защото баща ми беше член на БКП, поискаха от него да признае, че е отгледал змия в пазвата, ама публично – на другарски съд, да се покае или ще го изключат от партията. И той напусна. А беше член от 47-а година. Така че, накрая той го отнесе, а не аз. 

Как се чувстваше едно българче в английско училище тогава? Как гледаха на Вас връстниците Ви – имаше ли някаква разлика в отношението?

Учех в мъжко училище с близо 200 момчета, от които около 70% не бяха бели – бяха черни, кафяви… всякакви нюанси. Аз в никакъв случай не съм бял човек – тогава имах черна и много ситно къдрава коса, и се опитаха да ме сложат при някакъв тип от колониите. Някои знаеха, че България не е от колониите. Известно време ме гледаха учудено, но накрая – след около пет години, когато трябваше да се кандидатства в университети, цялото преподавателско тяло се мобилизира. Видяха че мога, макар да съм от някаква страна, дето не са я и чували, а пък не съм и от колонии – някакво съвсем чуждо тяло. Подготвиха ме за изпитите в Оксфорд, и аз влязох пръв от това училище. Дори ме сложиха на почетно табло до кабинета на директора. Така че бяха изключително добронамерени и отворени.

В Оксфорд бях още по-странна птица, защото тогава университетът беше 99% „бял“, за разлика от училището в Лондон. Младежи все от привилегировани училища. Отидох със самочувствието на утвърдена рок звезда. С дълга коса, скъсани дънки и верижки по тях. Хипар! Имах предпоставки и отново да стана звезда, защото и там направих рокгрупа (смее се). Родителите на моите състуденти бяха от поколението на Втората световна война и бяха израснали в империя. Когато ходехме на гости на съученици през ваканциите, беше забавно да общувам с родителите им. Събираха се интересни компании  бащата на мой приятел беше полковник от войната,  а на другия – капитан на боен кораб, негов приятел е излязъл от войната като майор от пехотата. Ей такива. Дават ни уиски в 6 часа вечерта и почват да ме разпитват  а ти сега какъв си? Да си wog, не си wog ? Нали знаете какво е wog? 

Какво е?

Wog e всичко от Египет до Бангладеш. И продължават  да си blacky (тъмнокож), не си blacky. Да си китаeц или японец? Не си. И стигнаха до извода, че съм от Суринам. Защо така решиха, не знам. Те бяха расисти, но не дескриминиращи като сегашните. Като ме идентифицираха нямаше никакви дискриминационни действия. Те бяха патерналистични расисти, такива едни благодушни. 

А какво се промени? 

В момента не са благодушни, а са зли. Изчезна им самочувствието. Едно е да си роден в империя и да си победител във Втората световна война. И, общо взето, се отнасяш благодушно към всички, защото знаеш кой си и че си най-великият. Бидейки такъв, трябва да показваш джентълменско отношение към тези, които не са толкова велики. А сега това самочувствие го няма. Те се превръщат в провинциална държава, което е печално.

Има ли някаква връзка с отварянето на границите?

Аз помня паниката в средата на 80-те години, когато се върнах в Оксфорд, за да преподавам. Тя беше свързана с нахлуването на хора от колониите. Имаше паника че Бирмингам, например, се превръща в мюсюлмански град. Но разликата беше, че нахлуващите бяха някакви техни си „деца“, от империята. А сегашните нямат нищо общо с тях  нито са ги отглеждали, нито са ги чували. Първо беше драма, че всички шофьори на лондонските автобуси са латвийци, после дойдоха полските водопроводчици, после румънските берачи на ягоди и т.н. А те са абсолютни чужденци, нямат някакви „роднинска“ история, както имат с индийците или нигерийците, да речем. На фона на смачканото самочувствие и убедеността, че нямаш никакви „роднински“ връзки с тези хора, мисля, че така се е забърка коктейлът на озлоблението.

Искам да Ви предизвикам и да поиграем една игра. Всички питат за разлики, аз искам да си говорим за прилики. Да започнем с приликата между село Миндя и Лондон? 

Има прилика! Миндя прилича на Южен Лондон, където съм израснал. Той е един вид конфедерация от села. Много е ясно къде е било селото, къде е бил селският мегдан. Пътят на автобус номер 3 и 133 (май, го няма вече) обикаля по тези села. Защото, за разлика от Москва, където също съм бил с баща ми, която е мегаполис, Южен Лондон е конфедерация от села. Ако се качиш на Кристъл палас и погледнеш на север ще видиш мегаполиса Лондон, и после погледни на юг  ще видиш зелено море и тук-там стърчи църковна кула. В това зелено море са скрити южнолондонските села. 

Да я продължим. Приликата между Евгени Дайнов и Владо Дайнов?

Да, пада ми се брат. И двамата харесваме изкуството  аз от ранна възраст правя рок групи, той от ранна възраст обожава театъра. На 11 или 12 години ме водеше зад кулисите на софийските театри и ме запознаваше с тогавашни актьори  кумири, които той и на тази възраст познаваше. Неусетно оттам се оказа в плен на радиото.

Приликите между шепърд пай и баница са?

Ми, не знам. Сещам се за разлика  паят е с пиле, за разлика от баницата. А да, и двете ги готвя страхотно, аз съм добър готвач. Готвил съм по три телевизии. 

Приликите между Джудас Прийст и Магистрите? 

Нямат нищо общо. Ние правим много по-интелигентна музика. Не толкова популярна, но категорично по-интелигентна музика. 

По какво си приличат английският парламент Уестминстър и българското Народно събрание?

Уестминстър е толкова по-красив, че просто няма място за сравнение. Последния път, когато бях англичанин – през  1991/92 година, работех в една журналистическа кантора, която се намираше в офис сградите точно срещу Уестминстър и малко встрани от Ми 5. В продължение на 2 години всяка сутрин слизах на гара Виктория, разхождах се пеш  минавах край парламента и по моста отивах на работа, а след това се връщах. Това ми е любимата сграда в света изобщо. Мога да го гледам цял живот и да продължа да го гледам още един живот. В сравнение с Уестминстър българският парламент е барачка. 

А ако не ги гледаме като сгради и толкова буквално?

Не е нужно да бягаме от буквалното, то е достатъчно. Защото, ако влезеш вътре да правиш комплоти с политик или журналист, в Уестминстър има 101 места, където да се скриеш. В българското Народно събрание всички те гледат или най-много да отидеш на „опашката на Коня“ и пак всички те виждат какво правиш.

Ако искаш да правиш политика с британски депутат на освежаваща напитка в края на деня има 101 барчета, където да спретнеш комплот. И ще си чуете приказката – вековни традиции в правенето на политика. А в българския парламент има една столова, в която мирише на кюфтета. Много по-провинциално е. Още Хегел е писал, че цивилизацията е... в отношението към детайлите на нещото. В архитектитурата на английския праламент има стотици повече детайли, отколкото в българския.

Приликите между кралица Елизабет II и президента Румен Радев?

Лиз е най-дълго управлявалият Великобритания държавник  тя надмина и кралица Виктория. Няма сравнение и ще кажа защо. Кралицата, която има по-малко власт от българския президент, какви кризи и сътресения е преживяла и е помогнала на страната си да мине през тях. Първо Суецката криза  чудовищна криза, която разнебити Франция. Заради нея във Франция си преосноваха републиката. Англия, воглаве с Лиз, общо взето премости след това всички сътресения през 60-те години, а 80-те години  миньорски стачки, Фолклендската война, а сега  Брекзит. Значи, кралицата има доказано уравновесяващ и успокояващ нацията ефект.

У Румен Радев това още не сме го виждали. Той е доста по-краен от нея. И при една истински екзистенциална криза  дали българската дъжава ще я бъде или няма да я бъде, трудно мога да си го представя в такава балансираща и уравновесяваща роля.

Няма как да не попитам за приликите между двамата премиери  Борис Джонсън и Бойко Борисов?

И двамата са популисти. Има приликa  и двамата живеят за камерата, за публичността, и двамата са политици, които не следват стратегически курс, а това, което в момента е най-изгодно за тях. Не за нацията, а за тях. Но има една огромна разлика  Борис Джонсън е чел хиляди книги и е написал няколко  най-добрата книга за Чърчил е негова, а Бойко Борисов е полуграмотен. Но като типажи са едно и също. 

Заедно с Александър Кьосев, Антоний Тодоров и Огнян Минчев написахте манифест За Републиката. Какво мислите Вие за британската монархия?

По принцип, аз съм привърженик на умерените конституционни монархии. Конституционно управление е това, което слага усмирителна риза и намордник на победителя в изборите. Това означава конституционност. Имаш още една власт, която удържа другите да си знаят мястото. Аз нямам нищо против. Вие представяте ли си сега Англия да стане, освен всичко друго, и републиканска.

Не мога, а Вие?

Мога. Веднага ще станат като Унгария. На секундата. С демократичен анклав в Лондон, всичко останало ще се „Орбанизира.

Говорейки за опасностите пред демокрацията – кой реално управлява Англия? 

Намеквате за Къмингс. Ако Джонсън е толкова близък като типаж до Бойко Борисов, аз очаквам, че той няма да уволни Къмингс, въпреки огромния скандал, който забърка. Както Бойко Борисов не уволнява финансовия си министър, който е в някакъв скандал всеки ден, но му минава номера. Така и на Джонсън му минава номера, защото и той, като Бойко Борисов, е убеден, че насъсквайки цялата си база подкрепящи, ще може да преодолее всяка съпротива на общественото мнение. Затова казвам, че и двамата са популисти. В такива моменти те насъскват собствените си хора, които винаги са достатъчно, за да пречупят останалите. Между другото, Тръмп прави същото. Така че, ще се учудя, ако Бойко Борисов уволни Горанов или Борис  Доминик.

Казват, че в историята няма „ако“. Но, ако през 681 година Аспарух се беше объркал и беше стигнал по-насевер и беше основал България на остров, остров на какво щеше да бъде България сега?

Като историк ще Ви кажа, че в историята има „ако“. Но не чак толкова голямо „ако“. Аз такова голямо не мога да си представя. Но мога да си представя няколко по-малки „ако“.

Ако искате пример за малко „ако“… Ако царят не беше отвял Костов и той беше изкарал още един мандат, нямаше да има сегашната бъркотия в България. Гледам сравними страни  Сърбия, Молдова. Те нямаха момент на просветление, като при нас след 1997 година и нямаха реформаторско правителство  те си висят в историята, извън времето.

Ако Костов беше управлявал още един мандат, щяхме да имаме основа на още няколко важни обществени институции и отношения. Ето едно малко „ако“. Ето тези, малките, ги умея, големите  не. 

А кое е „ако“-то, за което съжалявате, че не се е случило, освен това, което давате като пример? Историческото „ако“, за което съжалявате, че не се е случило?

Доста добър върпрос. Но той е въпрос за цяла книга, защото новата историята на България, особено последните 100 години, е гробище на неслучили се неща. Гробище на неслучили се колективни неща. Неща, които са тръгнали и не е имало сила да ги доведе до техния завършек. И са паднали мърцина. 

В България „ако“-тата са страшно много. И всичко опира до неспособността на българското общество и ръководителите му да хващат възможностите, които се появяват и да ги превръщат в успех. На всяко едно има 100 недовършени, които лежат като купчина ръждиви железа.  

Това ли е разликата между България и Великобритания? 

Откъм усилие да превърнем възможността в постижение, англичаните са стотици пъти по-стабилни от нас. Те успяват да превърнат усилията в постижения чрез самодисциплина, решителност и ясна посока на движение всички възможности. И са много по-устойчиви в постигането на резултати. Те идентифицират възможностите и тръгват да правят нещо с тях.

Българите са пасивни от тази гледна точка. Те не забелязват възможностите и в личния си живот, и в обществения си живот, и не превръщат възможностите си в постижения.

Оптимист ли сте?

Аз генерално съм оптимист, защото все още живеем в общества, в които, ако излезеш на улицата, няма да те оберат или да те заколят. Да, в тази плоскост съм оптимист. В по-голямата част от историята, дори и сега, по-голямата част от човечеството живее в страха, че като излезеш до пазара и не знаеш дали ще успееш да се върнеш. От тази гледна точка съм оптимист за цивилизованата част от света. И аз смятам, че постковидското възстановяване ще доведе до един по-добър свят в цивилизованата му част. Това ще стане. 

Изкушавам се да попитам  България в коя част на света е?

България много иска да не е част от съвременния свят. На българите и на техните предводители много им се иска страната да не е част от цивилизования свят. Защото трябва да се взимат много и важни решения и да се носи отговорност, а това им тежи. Но, слава Богу, те са обвързани и ето сега с тази зелена вълна на икономическо възстановяване.

Огромен е късметът, че сме в ЕС, защото щем не щем, ще трябва да следваме общите политики. Аз виждам, че българското правителство пищи срещу зеленото възстановяване, иска да остане в 19-и век с въглищата, с петрола и мазута, и с всички мръсотии. И би останало, ако не бяхме в Европейския съюз, защото поне в някаква степен България ще бъде принудена да функционира като що-годе част от съвременния свят.

В този ред на мисли възможен ли е BULexit?

Не, поради малодушието и устойчивост на усилията на управляващите. Те са страхливи и не умеят да правят решителни дългосрочни усилия – т.е. те нямат силите и решителността да изкарат България от Европейския съюз. 

А беше ли Brexit грешка?

В такива случаи се сещам за заключението на романа Война и мир на Толстой. Накрая има две заключения. Два епилога, ако щете. В единия, който е буквален, показват главните геори 5 години по-късно, а втория епилог е философски – и аз го прилагам към историческите събития и сътресения. В момента, в който се случи и ти викаш – а, това е грешка, сега бързо ще я поправим. Минава обаче време и след 5, 10, 15 – 20 години гледаш назад и вече си мислиш – това беше неизбежно! Вече виждаш причините, които са довели до неговото случване и в момента на случването си определял като грешка, и то лесно поправима.

Очевидно е грешка напускането на готов пазар и хукване да гониш дивото из джунглата на световната търговия.

Другата грешка е напускайки европейските структури, Англия се оголва като малка страна. Тя имаше по-голямо влияние от чисто териториалното, но голямата причина, особено през последните 50 години, беше членството ѝ в ЕС. От друга страна, забележи, с излизането на Англия, коренно се промени атмосферата в самия Съюз и аз го виждам когато ходя в Европарламента. Англия правеше всичко възможно да забави федерализацията на Европа, и си имаха причини.

Англия вече я няма. И от момента на референдума имаше две въздишки – едната беше въздишка на съжаление – много държави са благодарни на англичаните, че ги спасиха от Хитлер, няма какво да се лъжем. Но втората беше въздишка на облекчение – хайде сега ще пердашим на максимална скорост към централизация и федерализация. И аз го намирам за добре за страни като България. И за страни като Чехия, Унгария…

Федерализацията я разбирам като чудесен резултат за нас от тяхното печално, за тях, излизане. Аз не знам как ще се оправят извън. Може пък да се роди нещо интересно. 

Реклама

Отговор на коментар

0 Коментара:

Коментар

Новини от Интервю